Дългът към удоволствието

Според нея хубавата храна е триединство от:
- благословията на природата;
- култура, дълг и удоволствие;
- акт на свещенодействие;

Хубавата храна е благословията на природата към човека или проклятието, когато той започне да прекалява. Дано да се намираме в период на преосмисляне на точните параметри на своето прекаляване, защото е очевидно, че природата вече започва да ни наказва. Грануломът на селското стопанство в България е видим с просто око и се моля някой да намери изход от безпаричието и безхаберието на стопани и държава. Трагедията се разви особено бързо през последните няколко години, за да се стигне дотам, че днес яденето на домати от нечия градина започна да става почти спиритично изживяване. Това е не толкова обвинение, колкото констатация за целите на теорията, която показва, че поради даденостите, или по-скоро поради липсата на дадености, начинанието с добрата храна у нас е поставено на колене още в зародиш. Няма истинско телешко, няма прясна риба, няма истински ръжен хляб, няма истинско сирене, истински кашкавал и т.н. и т.н. Да те видя какво ще сготвиш.

Културата на потребяващия – потребяващи сме всички ние. Ние получаваме и ние предаваме на децата си културата на хранене. Какво всъщност е култура на хранене? Съвкупност от:
- етикет за поведение на масата;
- уважение към храната и самия процес на хранене;
- уважение към този, който приготвя храната.
Маниерът - дългите години комунистическа власт проповядваха пролетарска свойственост на масата и заклеймяваха храненето с нож и вилица и спазването на етикет на масата като едни от признаците на буржоазно загниване. До къде доведе това? Десет минути наблюдение в един ресторант ще ви срещне с отговора: с море от лакти и набутване на храна в устата по всеки възможен начин и под невъзможен ъгъл.
Уважението - идвам от голямо семейство, в което липсата на добро държане на масата би се отразила фатално за протичането на целия процес на хранене. Приех яденето с нож и вилица като удобна възможност да ръчкам близкоседящия до мен брат с ножа, когато нашите се разсейваха за минута. Нямах нищо против и факта, че беше позволено да започнем да се храним, едва след като сипващата храната майка ми е седнала на масата. За едно нещо обаче дълго време смятах, че трябва да се обадя някъде и да кажа, че ме отглежда луд човек: след всяко ядене, всеки един от нас трябваше да стане от масата с фразата: "Благодаря, нахраних се."
Днес смятам, че не кулинарната история на семейството ми, която е причудлива и интересна, но е извън обхвата на влиянието ми, а именно уважението към храната; към този, който е приготвил храната и към процеса на хранене изобщо е фундаментът на моята кулинарна култура. Тук никой не може да отмени родителите с хранителните и възпитателни навици, които формират у децата си от най-ранна възраст, като аз, честно казано, не мисля да карам децата си да благодарят за храната...
Ситуацията в България е такава, че често липсата на разнообразна и вкусна храна в детството, подсилена от липсата на правилните маниери на масата, на по-късна възраст играе сплашваща роля и резултира в липсата на интерес към нови вкусове. Тя кара хората да останат в добре познатия сетивен кръг. На още по-късна възраст тази кулинарна ретроградност се завоалира като патриоизъм – «ям само кавърма, пия само български вина». Това само по себе си не е лошо, по-лошо е твърдението, че това е най-доброто, без да се познава другото.
В домашни условия формирането културата на хранене би трябвало да е двупосочен процес. Изискването за подчинение на масата трябва да бъде възнаградено с вкусна и сетивно интригуваща храна, приготвена с грижа, внимание и любов. Безвкусните и небрежно приготвени храни биха имали точно обратния ефект. Те биха подсилили асоциацията с храненето като за нещо принудително, неприятно и което просто трябва да бъде изтърпяно.
В заключение: “културата боли”, както казваше една от бабите ми, формирането й иска работа, отдаденост и жертви. Но само в началото и за определен период от време, след това нещата се случват естествено. Подобно строенето на една къща, леенето на основите е важен, но не изключително дълъг процес. Внимаваме как ги леем, защото не можем да се връщаме назад и да ги преправяме, когато върху тях вече се издигнати стени.

Дългът (към удоволствието) е мостът между културата и удоволствието, тясно свързан с формирането на културата. Ето какви са синонимите на думата дълг според българския тълковен речник: длъжност, обязаност, задължение, обвързаност, товар, тежест, бреме, работа. Настроението, което лъха от думата е ясно.
(За сравнение, някои от синонимите на тази дума на немски: поръчение, мисия.)
Общо взето, съотношението на удоволствието и дългът се описват най-добре от сръбския графит «Всеки иска да отиде в рая, но никой не иска да умре». Преследваме първото цял живот, но рядко или почти никога не правим нещо, за да го получим и често смятаме, че други трябва да ни го доставят. Ако осъзнаем, че си заслужава да работим за удоволствието, има шанс да постигнем по-високо, по-качествено и всеобхватно състояние на удовлетворение, но може би не знаем какво точно е това?
Удоволствие и удовлетворение са нелесни за дефиниране, субективни категории и може би именно затова занимават сериозни хора като философи и богослови. Както всеки ключов елемент от човешкото съществувание и удоволствието не ги оставя равнодушни и те или го въздигат в свой основен принцип или го отричат напълно. Двете философски школи, занимаващи се особено активно с удоволствието са:
Епикурейството – което казва, че най-голямото благо се състои в търсенето на умерени удоволствия с цел постигането на състояние на спокойствие, освобождаване от страха и отсъствие на телесна болка. То възхвалява насладата от простите удоволствия, препоръчва въздържане от лакомство.
Хедонизмът - според който най-висшите цели на човешкия живот са удоволствието и насладата в противовес на аскетичния живот.
Лично аз, споделям теорията, че съм длъжна да доставям максимално кулинарно удоволствие на тялото и духа си, но по епикурейски начин.