Кралската аспержа

Факт е, че доскоро аспержите не бяха сред най-популярните зеленчуци у нас и може би затова все още са донякъде обвити в мистерия, при все че до средата на XX век страната ни е имала добре развити традиции в отглеждането им. За тази малко известна подробност свидетелстват подивелите растения, които могат да бъдат видени по поречието на Марица.

Макар и да не са опитвали зеленчука във времената, когато се е отглеждал масово у нас, вероятно много хора са чели за него в книги и списания и са го зървали в някой филм, но едва ли повечето знаят как да приготвят тези симпатични зелени стръкове, завързани в елегантен сноп. Когато ги видя на щанда в супермаркета, винаги ми изглеждат някак самотни и недоразбрани, сякаш чакат да им обърнеш внимание.

Всъщност аспержите са съвсем обикновен зеленчук, не много далечен братовчед на лука, чесъна и праза. Те виреят добре в умерен климат и имат две основни разновидности - зелени и бели. Първите са с по-богат вкус за разлика от белите, които са по-фини и се считат за деликатес. Това се дължи и на факта, че зелените стръкове се предлагат на пазара през цялата година, докато белите са достъпни единствено от май до юни и то предимно в Северозападна Европа, поради което са си извоювали и прозвището „бяло злато”.

Едно е сигурно обаче - за разлика от лучените си братовчеди аспержите имат далеч по-мек и свеж вкус и ако трябва да го оприличим на нещо, може да кажем, че напомня на току-що откъснат от стеблото грах. Но като че ли е по-добре да не ги сравняваме с каквото и да било, тъй като те заслужават специално внимание.

Днес продълговатите зеленчуци се отглеждат по цял свят, но за тяхна родина се смята източното Средиземноморие, където е започнало култивирането им преди повече от 2000 години. Древните гърци и римляни са се радвали на този зеленчук, когато е в сезон, и са го консумирали изсушен през зимата - практика, която не се налага да спазваме днес, тъй като пресните аспержи вече са достъпни през цялата година. Римляните дори организирали групи от хора, специализирани в отглеждането и брането на аспержи. Друг интересен факт е, че Луи XIV, Краля-Слънце, бил толкова запленен от тях, че споделил титлата си с тях, наричайки ги „кралицата на зеленчуците”. Дори поръчал на придворните си да построят парници, в които да се отглеждат целогодишно, за да не му се налага да чака.

Поради диуретичните им свойства аспержите се използват широко и като лекарство срещу бъбречни камъни и инфекции на отделителната система. В миналото са били прилагани и за лекуване на анемия, диабет и ревматизъм. Употребата на аспержите като лек е сравнително нова за западния свят, но в Далечния изток те заемат челно място в списъка с целебни растения.

Интересно е, че аспержите са смятани и за афродизиак, което според някои се дължи и на фалическата им форма. Истина е обаче, че те съдържат големи количества витамин Е, който е ключов в производството на човешките полови хормони. В този ред на мисли няма как да не се сетя за сцената в „Дневникът на Бриджит Джоунс”, в която тя ентусиазирано приготвяше романтична вечеря и в желанието си да направи специална супа свари цял сноп аспержи заедно със синята им найлонова връзка. Резултатът бе яркосиня течност, а любезните й гости, както подобава на истински британци, я изядоха до последната капка без възражения. Само можем да гадаем за последствията.

Афродизиак или не, аспержата безспорно притежава превъзходни вкусови качества, които са напълно достатъчно основание да й обърнете подобаващо внимание не само в пролетните дни, но и през цялата година.