Лазаровден и Цветница

В този ден из цяла България излизат лазарки. Лазаруването е обичай, който има посветителен характер за момите, те встъпват в моминството. Ето защо, една мома може да бъде лазарка само веднъж. След лазаруването се променя нейният статут. Тя може да обича и бъде обичана, да носи гердани и гривни, да си сплита косите и да носи украшения по тях, може да се омъжи.
Момите лазарки на този ден са едновременно радостни и тъжни. Един етап от живота им свършва и те преминават към света на възрастните. Лазаруването, кумиченето и буенека са три обичая, разпаднали се във времето части от едно цяло. Лазарките започват да се подготвят още от Средопостница – третата седмица от Великите пости. Те приготвят облеклото и накитите си, разучават песните си. Който види лазарки, ахва при вида на богатите украси по главите и гърдите им. Те са направени от цветя, пера, мъниста и пендари, според тпадицията в различните краища на България.

В Софийско лазарките обличат венчалните дрехи на омъжените през зимата невести, на кръста си слагат манистени или тъкани колани с пафти. На главите си имат накит от хартиени цветя, лалета, които стигат до под пояса отзад.
Лазарките се разделят в групи по възраст – малки момичета и моми. Във всяка група ролите са разпределени. Едни носят кошници за яйцата, други танцуват (шеталици), трети пеят (поялици). Две моми пък носят балтия и кривак – мъжки предмети. Лазарките обикалят цялото село или махала, като се отбиват във всяка къща. Не влизат само в онази къща, където има починал човек. Ако срещнат пътник, го наобикалят и му пеят и танцуват.

Лазарските песни са много и най-разнообразни, подобно на коледарските. Лазарките пеят за всеки стопанин на къща според заниманието му, за всеки член от семейството, за децата. Те наричат за здраве и плодородие, благославят хората в къщата. Стопаните ги даряват с яйца, рядко с пари, а в наше време с бонбони.
 

В Източна и Южна България се прави буенек. Буенек се нарича както самото хоро, което играят лазарките, така и главната фигура – момата буенек. До Великден не се играят хора, затова буенекът представлява разтворено хоро. Мома буенек става някое мъжко момиче, смело и отворено. В Русенско буенека има ролята на младоженец и я наричат зет. Зетят има булка, 8-10-годишно момиченце, с було на главата. На кръста си момата буенек има колан с пафти, за който са накачени много разноцветни кърпи, наречени тестимали. На гърдите й са кръстосани два колана с пафти и по тях са закачени гердани с пари, които дрънкат при танца и. Буенекът носи дълга тояга, наречена клюнк. Буенекът, булката и останалите моми отиват насред село, където ираят хоро и пеят, а всички ги гледат. По време на танца си буенекът издърпва по една кърпа от колана си и я хвърля на някой възрастен мъж, който завързва пари в нея и я връща.

Лазарките се събират само в къщата на една от тях. Всяка носи със себе си обреден хляб, наречен кукла, колак или кравай, увит в кърпа. Всички заедно, в две редици, хванати през раменете, тръгват към близката река. През цялото време пеят, а като стигнат на реката играят хоро. Тук те ще се кумичат. Всяка мома изрязва с ножче залък от куклата си и го пуска върху дъсчица по водата. Момата, чийто залък изпревари всички други, става кумица. Някъде кумицата се избира и по старшинство. Кумиченето може да стане и с венци от върба или пък с ладийки от папур. Едно време са вярвали, че докато не се кумичи една мома, може да я открадне змей. Затова на връщане от реката лазарките са успокоени, много весели и по-шумни. Отново хванати в две редици, те отиват в къщата на кумицата. Там са направили трапеза за тях.
 

Трапезата и на двата дни се състои от постни ястия, като на Цветница е разрешено да се яде риба. Приготвя се хляб без мазнина и се вари жито, което се раздава в памет на покойниците на отбелязваната в събота Лазарска задушница.