Храната като празник

Замислих се за празника като споделена радост. Замислих се за неизменните атрибути на празника. Замислих се дали знам празник, в който храната да не е загатнато наличие, отчетливо присъствие или рог на изобилието. Според събитието, според традицията, според джоба. Не се сетих за такъв феномен.

Къде ли е връзката, се запитах, и се върнах мноого назад, та чак при първобитните предци. Имах един приятел, който казваше „яж, яж аз знам какво е глад”. Няма да анализирам химията на организма при глад и ситост, но със сигурност първите предци са знаели какво е глад и си представих първия празник като победа над глада при лов и събирачество. Да, сигурно това е бил първият празник, да задоволиш първичния импулс, понякога просто да оцелееш.

Храната вероятно родила празника. После храната станала споделена в групата и вече всеобщият празник родил ритуалите. Дошло преклонението пред езическите божества и, както се подразбира, те били нахранени... от страх и преклонение. Животът уседнал и трудът започнал да диктува диетата, както и празника на сигурността и на благодарността към щедрите дарове на природата.

Дошло и време, когато хората произвеждали повече, отколкото могат да потребят. Разменяли едно за друго със съседи или в по-далечни краища. Развили се предпочитания, аромати, вкусове. Вкусовете се обогатили и, ако щете, самото присъствие на нещо рядко и различно върху трапезата ставало празник. После дошли религията и нейните ритуали.

Лека-полека хората дефинирали празника в една амалгама от митове, вярвания, традиции, езическа наследственост, радост и врява, винаги съпътствани със споделянето на радостта, на настроението, на природните дарове.

Хлябът станал символ. Храната станала съпреживяване. Фермерските усилия да съхранят храната родили деликатеса. Пътуванията по новите земи разнообразили диетата. Индустриализацията родила на места изобилие.

Та думата ми беше за празника, който съпътства целия ни земен път: раждане, прощъпулник, кръщене, рождени дни, именни дни, абитуриентски бал (а как ми липсва новобранската), сватба и после пак ние, децата, внуците. А я погледнете календара с религиозните празници - било то християнски, било то друг. Вижте остатъците от езичеството, традициите. Пребройте официалните празници. Прегледайте списъка на професионалните празници. Добавете уикендите, срещите с приятели, раздумката с комшии.

При всеки случай става дума за съпреживяване, за споделяне на радостта. А какво по-естествено от това да споделиш трапезата, залъка и глътката вино. Все отнякъде се започва... или се завършва. Но менюто бих разделил на задължителна и волна програма.

В повечето случаи в основата на събитието има мит. Митът е празник на историческата памет. Митът върви с ритуал, а ритуалът е свещенодействието, рамкиращо празника и осигуряващо наследствеността. Нещата, които ни крепят заедно.

Ритуалът гарантира устойчивост и трайност в променящия се свят. Сигурно в дълбините на инстинктите храната е неизбежният фактор за мимолетната сигурност. Обредът позволява човек да се издигне над своите битови, ежедневни грижи, да изживее едно извисяване на духа. Отликата с ежедневието са и ритуалните храни, които съпътстват тези обреди. Те са от задължителната програма.

Празникът започва отдалече с планирането и подготовката. Дали отрано подредените резерви в мазето или отгледаното ритуално животно, дали трескавото обикаляне на пазари и магазини или поръчките от производители. Тази част играе важна роля в преживяването. Тя подгрява настроението, от една страна, а от друга, ни подчинява на ритуала отрано. Следва суетнята в кухнята, често съпътствана от вечното съмнение дали ще стане, как ще стане това или онова, актуализиране на рецепти или разпределение на ролите. Както се казва, има си ред.

Почти неизменно в основата е ритуалният хляб. Той е свещен и няма празник без пита, погача, колач, кравай. В нашия случай роля играят и разни разновидности на баницата. Останалото според обреда.

Дали нечетните постни ястия на Бъдни вечер (примирам за пълнените чушки с боб) или пуйката на Коледа (едва дочаквам следващия ден за претоплените остатъци) или прасенце на Нова година (всъщност закуската на 1-ви с армеева чорба с праз и желирано студено месо). Пачата и баницата с късмети на Васильовден. Постното на Йордановден, Ивановден с кравай, прясно свинско с кисело зеле и тиквеник. Няма да изреждам всичко. Как обаче да пропусна курбан чорбата от дреболии и гергьовското агне от пещта (ако е с девесил - умерено) и дроб сърмата (ако може без черния дроб) или шарана на Никулден (въздържам се от орехите в пълнежа)? Речта беше за задължителната програма на ритуалите по обредните празници и завинаги присъстващата храна като някаква връзка на мита с реалността.

Що се отнася до волната програма на празничната храна, то тя съпътства всички останали многобройни поводи за веселие. Ама няма пропуск. Може да е чипс и пуканки, може да е хапки или животоспасяващи сандвичи, но винаги има хапка и глътка. Там подходът и творчеството са най-вече избор на домакина. Има стародавни фамилни рецепти, рецепти - шедьовър на домакинята, прясно преписани рецепти от кулинарно предаване или книга. Според дома, според празника, според гостите, според природата, според мястото. Има и скромност, и епикурейство, и хедонизъм. Има трудни времена и по-добри времена. Но нищо не отменя празниците.

А има и празници, които организираме на самата храната. Празник на смилянския боб, празник на еленския бут, празник на туршията... Ей много ме радват тези празници, в които отдаваме почит на храната. Нека се роят, че тя, храната, заслужава най-голямото ни уважение и преклоние, още повече във времена, когато сме движени не от глада а от апетита. Да се сещаме.

Дали улисан в темата за храната някак не оставих самия празник на заден план?
Всъщност ставаше дума за него. За него отделно може да се говори с много емоция. За хубавия повод, за доброто настроение, за възможността да сме заедно, да споделяме весели и радостни моменти, да нахраним душата.