Манджа с грозде

В един от най-сладките спомени от детството ми разрешаваха да бера от гроздето, преди да е узряло. Затова помня като събитие, когато баба не ми се караше, а ме пращаше да й откъсна две-три чепки от киселото грозде, за да сготви. Иначе мърмореха, че им съсипвам реколтата, а понякога отнасях и пердах.

Основателно, както когато изскубах цялата ризница от бръшлян върху къщата. С години я бяха отглеждали и увивали, докато порасне солидна обвивка около стените. От гледна точка на термодинамиката бръшлянът го играеше проветрива бариера против нагряването през лятото. Ластарите се спускаха романтично от покрива, и когато пораснах достатъчно, че да ги стигам, ги скъсах. Защо, бе? Шамарите плющяха, докато обяснявах за какво ми бяха притрябвали наръчите зеленина. За да си обзаведа дом за куклите... Мек и голям, че и за мен да има място...

Ето, от малка съм растяла хем екоориентирана, хем отговорно възпитавана.

Ясно помня как миришеше зелената премяна – на прохлада и на гора насред махалата, защото бръшляна го миеха редовно и не оставяха да се покрие с прах от улицата. Той беше физиономията на къщата, отдавна заличена под панелния комплекс. Ако човек си подрежда спомените в буркани, то заедно със сладкото от смокини и старото вино си държа и такава въображаема стъкленица с етикет „Бръшлянът, който съдрах, та познах и вкуса на шамара”.

Свирепата баба печеше чушки и докато дядо ги обели, тя скълцваше 6-7 скилидки чесън със сол в широка дървена гаванка. Поглеждаше ме въпросително и аз знаех, че това е вълшебният миг, в който хем ще участвам в правенето на вечерята, хем ще бера от зеленото грозде. Ама не много, не повече от две шепи. Измито (от пръскането със син камък), гроздето се ронеше при чесъна и се намачваше с хаванчето. Под контрол ми даваха да пукам лекичко зърната, което по трудност е в категорията на преследването на маслина с вилица. Когато не останеше непукнато зърно и зеленикавите, незаякнали още семки също биваха помляни и разчегъртани в орбитата на гаванката, баба спускаше вътре обелените чушки – да поемат от соса. Завъртяваше отгоре един кръг със зехтина и хайде на масата.

Още топли, ги изяждахме. Най ми се услаждаше, като топях залци хляб в люто-киселия сос. Гроздето де факто е по-добрият и свеж заместител на оцета от обичайната винегретова заливка за печените чушки. През август то вече се е наляло, но има още да събира сладост. От него мирише едновременно на грях и на удоволствие. Дискретният букет на тази манджа опира зад небцето до по-късните ми познания за младите бели вина, с които се гордеят кръчмите край Виена, прочутите хойриге. Пресният гроздов сок облагородява и чесъна по небесно фин начин, който няма нищо общо с тежкия разтворител за шкембе чорбата.

Манджата с грозде се казваше сгоридка. Удивителното е, че я знаеха независимо една от друга и двата клана по майчина и по бащина линия, та е налице гарантиран произход: от македонските жилки. Икономична, нискокалорична, възбуждаща апетита и други несъмнени желания, описани от класиците. Радичков в прозата си увековечава как стопанките контролирали чрез трапезата мъжките страсти. Буйства ли много съпругът, налита ли – сервира му се кромид лук. Вземе ли да се одремва - поднасят му чесън.

Както всяка тънка работа на този свят, и манджата с грозде изглежда проста, ама си има чалъм. И той е в температурата на съединението. Сосът с чесъна и гроздето е нормално студен, но е важно чушките да са прясно извадени от огъня, обелени веднага, щом може, за да се овъргалят топли, ако не горещи в киселичката топенка. Изравнявайки температурите, невидимо се напасват и вкусовете, и чушките спират да миришат на печен зеленчук, а прихващат от магията на гроздето.

От малка са ме приучили да ям от зелените чушки, но хватките стават и с червените, ако ги предпочитате по политически или по други причини.

Разбира се, препоръчвам на всеки да яде още топли печените чушки. Невинаги баба бе милостива да жертва от гроздето, по-често ми позволяваха да пробия процеп в обелената чушка и да пъхна вътре люспа масло и сирене колкото бадем.

Преброявах до 10 (математиката не ми е стихия открай време), докато се стопи маслото. После внимавах да си отворя широко устата, за да не се разпилее чудният сок от вътрешността на чушката.

Сега прекъсвам по техническа причина: чушкопекът на балкона се е нажежил вече и ме вика.