Как се е появила шопската салата

Шопската салата е една от модерните емблеми на българската национална кухня, поради което и нейното име е сред първите български думи, които чужденците научават. Нещо обичайно през последните години стана западни знаменитости от киното или шоу бизнеса по време на гастрол у нас да произнасят с леко запъване пред камерата на някоя телевизия израза „shop-ska sa-la-ta” като едно от нещата, оставили траен вкусов спомен от пребиваването им в България. Рецептата за тази национална кулинарна икона е добре известна. Приготвя се от ситно нарязани домати, печени или сурови чушки, краставици и лук, подправени с олио и малко оцет и отгоре покрити с калпак от настъргано сирене и ситно нарязан магданоз. Така салатният ансамбъл получава цветовете на националното знаме. Възможни са и леки вариации; някои добавят люта чушка, малко чесън и маслини, или предпочитат сиренето да не е настъргано, а натрошено с ръка (придава повече интимност). Уникалността и очарованието на тази салата може да се обясни с взаимно допълващите се и в същото време контрастни вкусове на зеленчуците, лука и сиренето. Нейно подобие е популярната гръцка салата (Greek salad), но вкусът е различен. При гръцката салата зеленчуците и сиренето са нарязани на едро, поради което запазват известна вкусова автономност. Заради сполучливата симбиоза от вкусове шопската салата отдавна е прескочила националните граници и може да се срещне в някои чешки, унгарски и дори в американски ресторанти. В Словакия дори са успели леко да я променят, понякога я предлагат без чушки или без лук, но за сметка на това със захар.

Историята на шопската салата е изящен пример за сложната и понякога противоречива механика на националните митологии. Преди няколко години една българска асоциация на професионални готвачи беше амбицирана да защити името й като национална марка. Ако някой от инициаторите на тази идея беше попитан кога точно и къде е измислена шопската салата, вероятно би се затруднил. И причина за това съвсем не е в древният й, забулен в историческите мъглявини на отминали векове произход, а по-скоро обратното – нейната твърде крехка историческа възраст.
В старите български готварски книги от края на XIX и първите десетилетия на XX в. няма рецепта за такава салата. Тя не е спомената и в литературни източници. В същото време историята на храненето по нашите земи предлага твърде убедителни основания да се приеме, че тази салата няма как да се е появила преди средата на миналия век. Най-верояно това е станало през 60-те години и нейното родно място не е в селата от шоплука, а рецептурните книги на някой от ресторантите на „Балкантурист”.
Исторически е документрано, че в началото на XX в., а някъде и до 30-те години, отношението на българските селяни към узрелите червени домати е било подозрително. Използвали са ги предимно зелени за туршия, а узрелите понякога изхвърляли или давали за храна на животните, тъй като ги смятали за негодни и дори опасни са ядене. Между другото страхът от узрелите домати е нещо познато и в някои страни от Западна Европа през XVIII и до началото на XIX век. В Дания и Холандия ги смятали дори за отровни. Този страх има донякъде свое рационално обяснение. Тогава храната често се е приготвяла в метални съдове с високо съдържание на олово в сплавите. Изглежда киселината в доматите при контакт с такива съдове е предизвиквала стомашни неразположения и дори леки отравяния.