Въртопът на изчезващите вкусове
От тежкото положение на малките производители на храни губят всички – и потребителите, и дори големите компании. А рамките на държавата създават предимно условия за монопол и липса на истинска конкуренция
Давид срещу Голиати – често малките производители на храни са описвани с това сравнение. То не е и много пресилено – по различни причини в България големите стават все по-големи, а силата на малките обикновено е повече в находчивостта и късмета им, отколкото в инструментите им за борба. Краят на библейската легенда го знаем, но често се забравя, че това не е война. Нито е битка. Сражението между големи и малки производители е показателно за кривото разбиране какво е конкуренция и нежеланието да се приеме, че липсата на избор е въртоп, в който накрая всички потъват.
В този въртоп бавно и понякога необратимо си отиват и вкусовете. И така се стига до парадокса не изборът на потребителите и качеството да диктува кой ще работи на пазара, а абсурдните правила, приети било от лобизъм, било от липса на знание или просто по навик.
Когато теорията убива практиката
Адвокат Ивана Мурджева от Кантора Вино отбеляза, че като цяло нормативната уредба в България “страни” от малките производители и технически прилага европейските разпоредби, но в някаква обща рамка, без да се възползва от възможността за изключения. Така средната рамка се оказва добра за големите производители, докато по-малките изпадат извън нея. Прекрасен – в черния смисъл, пример е противоречивото описание на фамилна ферма в законодателството. Абсолютно легално, прието от парламент и действащо съществуват две определения що е то фамилна ферма, коментира адвокат Мурджева.
Според едното това е стопанство “с екстензивен цикъл на производство, … извършваща търговия със свине”.
Друг закон обаче казва, че това е “животновъден обект, в който животните се отглеждат по традиционен за региона начин от членовете на една фамилия, без наемен труд”. Изключение за последното са само сезонни работници.
Подобни противоречиви проблясъци много добре показват какво е отношението на държавата към малките производители – не знаем кои са точно, не искаме да знаем, но искаме да ги сложим във възможно най-тясната рамка. И засега Министерство на земеделието се справя успешно със задачата, без да вижда, че само копае дупката, в която без изключение ще паднат всички – и потребители, и малки, и големи производители, и накрая – самото министерство ще се окаже в затворен кръг.
Впрочем, цялото предишно правителство вече падна и ако и следващото избрано кара по досегашната земеделска политика, мога да се хвана на бас за килограм еленско филе, че пак ще видим протести заради скъпия живот и ниските доходи. Изобщо не става въпрос за някаква специална помощ или баснословни субсидии – държавната политика просто поставя малките и дори средните в много неравностойно положение. Ако за другите успехът зависи до голяма степен от решенията на техните собствени решения, ограничаването на по-малките ги прави зависими от държавата.
Много за големите, малко за малките
Нека видим какво е положението в момента. По данни на адвокат Мурджева 55,75% от земеделските площи в България са заети със зърнени култури, а тези със зеленчуци са едва 1,2%. Останалите се засяват с технически, фуражни и други растения.
България е невероятен “рекордьор” и по друг показател – 3,4% от компаниите, занимаващи се със земеделие, получават 80% от субсидиите за него. Накратко, това значи – малките производители са в много, ама много неравностойно положение в сравнение с големите.
С изчезването на фамилните ферми се променя и структурата на земеделските стопанства. Видимо намаляват площите за отглеждане на плодове, зеленчуци и трайни насаждения (овощни градини, десертни лозя). Силно намаляват и малките стопанства, отглеждащи птици и животни” - така Ивана Мурджева описва накратко процеса.
Една от най-големите загуби от цялото това положение е на вкуса. Ако процесът продължи, ще имаме все по-малко избор какво да слагаме в чинията си. Тук не става въпрос за биопроизводство, нито за някакви ангажименти към ЕС, с които обичаме да си оправдаваме липсата на инициатива. Изчезването на малките производители е изчезване на възможността да избираш и това поставя всички нас в много лоша зависимост.
Без допирна точка
Първо, нека разграничим малките ферми и стопанства от биопроизводството – последното вече се произвежда и от доста големи компании, но сертифицирането е скъп и дълъг процес и често някои производители просто не могат да си го позволят. Това не означава, че те не правят качествени, чисти и истински продукти. Срещата им с потребителите, които търсят такива продукти, обаче често се оказва невъзможна.
“Производители и потребители не могат да се срещнат въпреки формално създадените за това условия”, казва адвокат Мурджева.
България е сред малкото държави, в които няма пазари за фермери – в същото време се радваме на завидно за броя на населението количество от хипермаркети, в които можеш да намериш едни и същи марки стоки, с един и същ вкус. Голяма част от зеленчуците в България са вносни – абсурдно е, че имаме внос и на продукти, които столетия са отглеждани тук в прекрасни условия. Така към щандовете идват домати от доста по-студената Полша, аржентинско месо и боб, канадска леща, испански чушки...
Най-губещите, ясно, са потребителите – възможността им да избират намалява, но в същото време те стават зависими от монополисти. В хранителната индустрия вече има компании, които са монополисти в продажбите на някои продукти. Например кори за баница, бутер тесто, кроасани, месни консерви, дъвки... други държат много голям пазарен дял и на практика могат да контролират пазара. Подобно положение много устойчиво води до поскъпване – не е случайно, че в последните години цените на почти всички храни се качват. Една от причините е бавното убиване на конкуренцията от по-дребни производители.
Самоизяждане
Не толкова директна е друга връзка между по-високите цени и липсата на качество. Ако няма по-малки производители, тогава суровините също са ограничени. Големите хранителни компании редовно се оплакват, че се налага да внасят повечето си суровини като месо, мляко, плодове, зеленчуци, дори яйца, от чужбина. Обяснимо, в повечето случаи това значи оскъпяване и е свързано с ниско качество. Как си представяте да се внася прясно мляко през няколко държави? Ами обикновено то е на прах, а пък доматите трябва да са такива сортове, че да издържат хилядите километри път. Лошите последици, от които страдат и големите, си е донякъде по тяхна вина – никой дребен фермер няма да им продава за дълго време качествено мляко за стотинки на литър, при липса на субсидии за него, постоянни промени, липса на сигурност и печалба, която прибират прекупвачи.
По мои лични наблюдения цената на литър мляко на изкупните пунктове е около 3-5 пъти по-ниска, отколкото е крайната в магазина. Сами можете да си направите извода защо толкова малко стопанства отглеждат млекодайни крави, за овце и кози да не говорим.
Дребни и важни
Оттук идва и другият проблем, който би могъл да се реши поне отчасти със създаването на по-добри условия за малки стопанства. Българските села и малки градове се обезлюдяват и досега опитите да се спре това наподобяват разбъркване на казан с чаена лъжичка. От организацията Slow Food България отдавна повтарят, че запазването на местни продукти и традиционен поминък е много важна мярка, за намаляване на безработицата в малките населени места. Успехите на Slow Food засега изглеждат като капки в пустошта, но пък са едни успешни капки. Благодарение на усилията на организацията България може да се похвали с президиуми за смилянския фасул, зеленото сирене от Черни Вит, каракачанската овца, месния деликатес навпавок, а и сега продължава да тече инициативата на организацията и на сп. „Меню“ за съхранение на уникални вкусове. Можете да помогнете, като разкажете ето тук за всяка храна, която се произвежда традиционно на някое място в България и е била (или още е) поминък за поне няколко души.
Запазването на местните храни е важно, не само заради възможността да се печели от вкусни продукти. В момента законът силно ограничава начините за продажбата им, прави производството им трудно и това постепенно ги обрича на забвение. Адвокат Мурджева отбелязва “ От нищо не става видно законодателя да е схванал, че при нас става дума за възстановяване на традиции, загубени за едно поколение“. Всяко забавяне, казва юристът, може да доведе до пълна загуба на паметта за тях.
Тъжно е, наистина, че хората, които налагат правила, сякаш нямат усещане за вкус и усет да решават проблеми, вместо да ги създават. А на нас, потребителите на неповторимото и истинското, ни остава да търсим начини да си ги намираме всеки ден, а не да ги оставим в доброто старо минало време.
Кой какво губи от липсата на малки и средни производители
1. Потребителите – все повече намалява изборът на наистина вкусни, естествени храни
2. Конкуренцията – пазарът постепенно се монополизира от големи компании, което е една от причините за растящите цени
3. Замира поминъкът в малките населени места и хората там имат само една възможност да оцелеят – да емигрират
4. Големите компании също губят – липсата на суровини ги кара да търсят заместители или вносни продукти, което се отразява зле на качеството, вкуса и цената
5. Държавата губи – всички изброени ефекти увеличават бедността, безработицата и водят до социално напрежение
6. Магазините започват да предлагат едни и същи марки и продукти, което свежда конкуренцията между тях до такава между цени, удобен транспорт и места за паркиране
от Весела Николаева
Галерия
Коментари
