Ноевият ковчег на овцете в село Рашково

Струва ми се, че всички днешни обитатели на големите градове не бива да забравяме откъде идваме. Вярвам, че е важно да помним миризмите на селото, допира до животните, да знаем какво представлява трудът на фермера, денят на овчаря, задачите на земеделеца. Най-малкото защото оттам идва храната ни или поне по-добрата храна. Затова тук ви отвеждаме в полите на Ржана, част от Мургашкия дял на Стара планина – в село Рашково на 20 км от Ботевград и близката махала Белчово, където г-жа Маргарита Тодорова управлява производството в местната овцеферма „Агрокомплекс Рашково“.

Още причини да насочим вниманието си натам са многото различни породи овце, които се развъждат, също смесеното производство – фермата е и за мляко, и за животни за месо, както и екологичният начин на хранене и отглеждане, който пък позволява млякото да бъде сертифицирано като био от мандрата в Старо село, която го изкупува. Днес в България има едва 800 хиляди овце майки, а само преди 40 години са били около 10 милиона. Някога в Рашково са се отглеждали десетки хиляди овце – разбира се, и хората са били доста повече от сегашните 100 жители, регистрирани тук.

„Агрокомплекс Рашково“ е създаден през 2004, а г-жа Тодорова поема грижите за овцете и земите през 2005 и въпреки че е агроном по професия, бързо се преквалифицира в животновъд - става експерт в породите, храненето и болестите, а интересът й към селекцията на овцете поддържа ентуасиазма й за работа вече 10 години. Всъщност тя работи тук и като агроном, тъй като грижата за овцете е само едно от задълженията. Другото е биологичната обработка на около 1500 дка с фуражни култури. Още преди десет години започват да усвояват земи и постепенно да ги увеличават. За да бъде сертифицирано млякото като био, фуражът за овцете трябва да е отглеждан в близост до фермата по всички закони на биоземеделието. От друга страна, и субсидиите за земята са по-добри от тези за животните.

Броят на овцете е 500 заедно с оставените за разплод и с кочовете – това се определя като средно голяма ферма. Според г-жа Тодорова такъв е потенциалът в момента, а ако държавата се обърне към животновъдите в следващия програмен период, както обещава, може и да увеличат бройката.

Трудностите идват на първо място от голямото текучество на работниците. Странно, но сред местните не се намират желаещи да работят като животновъди и г-жа Тодорова обикаля цялата страна, за да търси хора. Те често работят една-две години, изкарват по някой и друг лев и си отиват – тъкмо се понаучат и бягат. „А за голяма ферма трябва да разчиташ на добри работници“, споделя г-жа Тодорова. Сега освен нея за овцете се грижат четирима животновъди – едно семейство от Велинград и едно от Плевенско. Човекът, който се занимава с фуража, пък е от Ловешко. „Никого не можеш да вържеш тук, работата трябва да те прави щастлив по някакъв начин“, убедена е г-жа Тодорова, на която грижата за животните доставя видимо удоволствие.

Другото сериозно изпитание е колосалната документация, неизбежно необходима при взаимодействие за субсидиите с Фонд „Земеделие” и Общинската служба по земеделие, с биомандрата, изкупуваща млякото, и с трите асоциации, с които се работи - Развъдна асоциация на аборигенни породи овце от Западна България, Асоциация за развъждане на породата ил дьо франс в България и Развъдна асоциация на фермерите, отглеждащи синтетична популация българска млечна и черноглава плевенска овца.

Но пък чрез асоциациите става финансирането. Г-жа Тодорова поддържа стадо от 200 животни от автохтонната западностаропланинска овца и именно асоциацията издава паспортите, удостоверяващи чистота на породата. За тези животни освен националната субсидия от 40 лева годишно на животно се получават и по 55 лева по мярката за агроекологичните плащания. Като всяка стара местна порода тези овце са и млекодайни, и месодайни. Млякото им не е много – около 40 литра за година, но ценното при тях е, че са изключително издръжливи, най-приспособими за местните полупланински условия и живеят много дълго.

В другото стадо – от млечни и месодайни породи, повечето млечни овце са от така наречената синтетична популация, създадена в страната ни преди около 30 години. Тази кръстоска от три породи – черноглава плевенска, аваси (от Арабския полуостров) и източнофризийска (германска), се приспособява доста успешно към планинското отглеждане.

Чисто месодайната порода овце в рашковската ферма е ил дьо франс. В България има цели 24 ферми, поддържащи тази порода и обединени в асоциация. „Взех от Франция чистопородни, мъжки и женски ил дьо франс и мутон шароле, за да видя как ще се приспособят тук“, разказва г-жа Тодорова историята на нейните французойки. „Ил дьо франс се адаптираха по-добре и сега поддържаме около двайсет чистопородни животни от тях. Имаме и кръстоски от западностаропланинска и мутон шароле заради хубавите агнета. Нали знаете, кръстоските са винаги по-издръжливи. А чистокръвните ил дьо франс поддържаме, понеже ги познават, харесват и купуват. Тяхното месо е съвсем различно, много по-добро, по-крехко. Нашите породи, българските, и тези, които арабите харесват, са с дълги мускулни влакна – месото е на конци. Докато ил дьо франс и мутон шароле са със съвсем къси мускулни влакна, а между тях има малко тлъстинка – месото е по-крехко и много вкусно. Все пак зависи от предпочитанията. Арабите например имат изискване агнето да е с дебела опашка – каквито са техните аваси и израелските асаф.“

Г-жа Тодорова се занимава и с още една порода – руската романовска, от която е много доволна, тъй като имат уникално мляко, а и те винаги раждат по две агнета. Освен това прави експериментални кръстоски – например на френските месодайни породи със западностаропланинска и с романовска. Получили са се наистина много добри месодайни агнета. И така, наистина Ноев ковчег на овцете.

Всички женски животни се оагнят през пролетта. Част от агнетата се запазват за разплод, а годишно се продават на кланици или други клиенти около 350, чието минимално живо тегло е 16 кг, но повечето са между 20 и 25 кг. Всъщност арабските клиенти например ги предпочитат по-големи, тъй като месото така е по-зряло. Според френския стандарт дори трябва да са между 30 и 35 кг. След това от май до септември овцете се доят и млякото се продава като био.

Нервите и тревогите в тази работа са много: или внезапно за една нощ ще се оагнят 60 овце наведнъж, или вътрешна кражба ще излезе наяве, или проблеми с наемодателите на някое пасище ще възникнат. Проверките от различни инстанции са почти всеки месец. Маргарита Тодорова пътува всеки ден от Ботевград дотук, за да се погрижи за животните; да се справи с дребните заболявания, а за по-сериозните проблеми да повика ветеринар; да слага марки, да бие инжекции, да разпредели задълженията на животновъдите, да планира храненето и селекциите, да поръча качествена гранулирана храна за агнетата, да се погрижи за засяването на овеса и царевицата, за прибирането на сеното; да помага при появата на новородени агънца, да подготвя документи, да посреща гости като нас…

„Тежко е това производство, казва тя. И ако държавата не помогне, овцете съвсем ще намалеят. Но пък да работиш с животни е хубаво и да чуваш хвалби от хора колко са вкусно млякото и месото, е радостно. А и по десет часа съм навън в Балкана.“