Небесните зрънца

Знаете ли, че преди две години сме отбелязали Международната година на ориза? Провъзгласена още на 16 декември 2002 г. от ООН, тя е преминала почти незабелязана у нас, макар че България има 400-годишна история в отглеждането на ориз. Резолюция 57/162 на Обединените нации е целяла да напомни на хората по цял свят, че тази селскостопанска култура играе важна роля при борбата с глада и недохранването в големи региони на планетата. Въпреки вековните традиции, ние българите изяждаме средно по 5 кг на човек на година. В съвременни условия отглеждането се извършва в специални съоръжения - оризища. Въпреки че отглеждането на ориз в условията на България е скъпо мероприятие, през периода 1944 - 1975 г. площта му нараства от 60 хил. дка на 170 хил. дка, като най-голям производител е била област Пловдив, следвана от Пазарджишка, Старозагорска и Ямболска област. След реституцията на земята площта на оризищата рязко намалява. Засетите с ориз площи през 2003 година са били близо 49 хил. декара. Общо в страната се добиват около 20 000 тона, но за задоволяване на вътрешното потребление се внасят още близо 25 хил. тона, главно от Египет и Китай.

В първия брой на "Меню" бяхме написали за ориза: "Когато Небето се навело над Земята в любовна прегръдка, от пазвата му изпадали някакви семенца. И когато човекът се родил, плод на любовта между Небето и Земята, намерил храна под формата на ориз."

Това е една от легендите, разказвани в далечна Азия, за раждането на ориза. Факт е, че оризът е най-древното културно насаждение, познато на човечеството. Преди 11 500 години китайците започват да го отглеждат и му придават митични сили. Слагали са ориз в устата на мъртъвците, за да запазят вечния живот на душите им. За поданиците на небесното царство малките бели или жълтеникави зрънца и днес са символ на власт, безсмъртие и щастие, както и на плодородие и изобилие. За това напомня и приетият в Европа обичай да се хвърля ориз по младоженците.

Оризът бързо се разпространява в цяла Югоизточна Азия, като векове наред остава единствената житна култура, позната по тези земи. През Индия и Персия стига до плодородната долина на Ефрат и Тигър, а скоро след това и до Египет. В Европа за пръв път го донася Александър Велики, но масово навлиза, както повечето азиатски и ориенталски храни през ІХ век като част от менюто на маврите, завладели Иберийския полуостров. През Сицилия, също владение на сарацините, стъпва и в Италия, където днес е неотменима част от националната кухня.

Оризът съдържа много въглехидрати, витамините А, В, С и Е, както и важни минерали като калий и фосфор.

Повече за ориза в брой 15 на "Меню".