Не ала-бала, а алабаш

Алабашът не може да се похвали с дългата културна история на репите и пащърнака, защото за пръв път е бил описан в Германия чак в средата на XVI век. Въпреки това до края на столетието се отглежда в цяла Западна Европа, както и на много места около Средиземно море. Постепенно достига до Азия, като в Кашмир е особено популярен. Китай и Югоизточна Азия също го ценят. Показателен за това е разказът на моя позната, която през 80-те години претърпявала големи неуспехи в намирането на алабаш по българските пазари. Обяснението на търговците било, че цялото налично количество моментално се изкупувало от виетнамските работници, които по силата на международен договор живееха тогава в страната ни.

Алабашът е объркващо растение – на пръв поглед прилича на ряпа, но когато го види в градината, човек остава изумен, че светлозелените или виолетови глави не растат заровени в земята, а почти антигравитационно се държат над повърхността върху не особено дебело стъбло. Затова технически зеленчукът не може да бъде наречен кореноплоден, но все пак свойствата му наподобяват тези на останалите членове на групата. Другият озадачаващ факт е, че алабашът наред с карфиола, броколите, брюкселското зеле, отлично познатото ни главесто и крайно непопулярното листно зеле принадлежат на един и същ ботанически вид – Brassica oleracea. Да, селскостопанската селекция може да постига чудеса.