Листно зеле, кейл

Листното зеле, все по-известно с английското си име кейл (kale), от миналата, 2013-та, година е в устата и чиниите на цяла Северна Америка, е, всъщност без латинската ѝ част. Способността на американците да въздигнат, който и да е неподозиращ продукт в звезден медиен и здравословен статут не подмина скромния зеленчук, който дотогава кротко растеше в доста европейски градини.

Името очевидно показва коя част на зеленчука се използва, а селекцията е направила листата впечатляващи по форма, размер и дори цвят. Различават се два основни типа – целокрайни, тъмнозелени и с набръчкана повърхност; и сивозелени, наделени и силно накъдрени. Всякакви междинни типове са възможни, а цветът им често има пурпурни и червени оттенъци. Иначе всички сортове се характеризират с изразена хрупкавост на листата, която е едно от най-приятните им качества.

Полезните свойства на кейла са свързани с високото съдържание на фибри, които могат да регулират количеството на холестерола в организма и работата на чревния тракт, както и със забележителната концентрация на витамини А, С и К.

Традиционно листното зеле се готви на супи (тосканската риболита, португалското калдо верде, галисийското калдо гайего) или пък на пюре с картофи, както правят в Ирландия и Дания. Американската мания, обаче доведе до новаторски идеи като чипс от кейл и сладолед с кейл, както и до комбиниране с крафт бирената вълна. Общо взето всеки ресторант отвъд океана по някакъв начин включва хрупкавите плътни листа в менюто си, пък било дори и като съвсем лесна гарнитура от кейл с чесън и зехтин, просто обърнати за секунди в тигана.

Едно от най-ценните качества на кейла, е, че той може да е свеж поне до първите истински мразове и така да осигурява пълноценни и пресни хранителни вещества през зимата.

За съжаление в България листното зеле все още рядко се сади, а още по-рядко се продава, въпреки че се отглежда изключително лесно, а вкусът и полезните му свойства са безспорни.